Христо Христов,  режисьор (11.04.1926 - 17.04.2007)

Христо Христов, режисьор (11.04.1926 - 17.04.2007)

1.1.2012 г. 0:00:00

Христо Христов е сред най-изявените режисьори и сценаристи на българското кино. Роден е на 11.04.1926 г. в Пловдив, завършил е медицина в Пловдив (1952) и театрална режисура във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1959). Специализирал е кинорежисура във ВГИК, Москва (1966-1967).

"Когато в края на 60-те години Христо Христов влиза в българското игрално кино с "Иконостасът" (1969), той има зад гърба си лекарски стаж, сценографски проекти, оперни постановки, национални награди за театрална режисура и специализация при Михаил Ром в студията "Мосфилм".

Едва ли друг режисьор от неговото поколение се изявява така многостранно във всички изкуства. И едва ли има друг негов колега, който да е така официално честван и така официално заклеймен от тоталитарната власт. Филмът за пролетарския вожд Георги Димитров "Наковалня или чук" (1972) му донася "Златна роза" от Варненския фестивал и длъжността председател на Съюза на българските филмови дейци, а социалната драма "Една жена на 33" (1982) му навлича режисирани от партийната цензура медийна дискусия, публично порицание от професионалната общност и сваляне от председателския пост.

Биографията му е биография на цяло поколение български кинематографисти, балансиращи между високите императиви на изкуството и унизителните условия на политическата конюнктура.

Христо Христов брани достойнството си на творец, като отстоява кинематографичните стойности. "Иконостасът", "Последно лято", 1973 (Награда за чуждестранен режисьор в Атланта, САЩ, 1974, и Специална награда на журито на Фестивала на младото европейско кино в Тулон, Франция, 1975), и "Дърво без корен", 1974 (Първа награда във Варна, 1974), са еталони за артистизъм, реализирани въпреки и срещу догмите на соцреализма. Тези три филма утвърждават запазената марка на Христо Христов – характерния му метафоричен стил, и заедно с това поставят за пръв път в българското кино проблема за идентичността.

Дирейки устоите на тази идентичност във връзките на човека с природата и традицията, режисьорът навлиза във все по-дълбоки измерения на човешката психика, отвъд налаганите от политическата конюнктура опростителство и догматизъм. Така стига до "Циклопът", 1976 (Диплом от Берлинале, 1977) – първия български филм, фокусиран изцяло върху вътрешния свят на човека, и до върховото си постижение "Бариерата", 1979 (Сребърен медал от МКФ Москва, 1979) – трагичната притча за преградите, които ни отделят от духовността и чистата красота.

Краските се сгъстяват още повече в следващия му филм "Камионът" (1980), в който проблемът за бездуховното живуркане придобива конкретни социални измерения – ерозията на ценностите при залязващия тоталитаризъм.

Опитът да заяви своя линия на "морално безпокойство" е неуспешен – "Една жена на 33" (1982) е повод за репресии срещу него и удобен претекст за сплашване на непокорните интелектуалци.

Следват пробите му в границите на позволеното: "Събеседник по желание" (1984), "Характеристика" (1986), "Тест '88" (1989) и документални филми за изкуство.

Промените от началото на 90-те години го вдъхновяват да продължи да работи активно за българското кино – начело на Комисията за игрално кино към НФЦ (1995-1999), като председател на Обществения съвет за кино (1999) и като професор в НАТФИЗ.

Игралният му "опит за покаяние" е "Суламит" (1997). Получава международно признание и за документалистика – "Сребърен витяз" от Минск '96 за "Не се предавай (Dum spiro spero)" (1995): филм, посветен на художника Златю Бояджиев и певеца Борис Христов.

Един от най-награждаваните в чужбина български режисьори, Христо Христов е първият българин, избран за член на Европейската филмова академия – признание за амбицията му да прави българско кино отвъд бариерите на естетическия провинциализъм."

Ингеборг Братоева, cinema.bg

През ноември 2004г, на тържествена церемония в Министерски съвет премиерът Симеон Сакскобургготски връчи държавната награда “Св. Паисий Хилендарски” на българския режисьор проф. Христо Христов. Наградата “Св.Паисий Хилендарски” се присъжда за стимулиране на творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.