Новини

Новини

Днес е 3-ти март...

Днес е 3-ти март...

3.3.2019 г. 8:00:00

В Сан Стефано за граници на възстановената българска държава са определени границите на създадената през 1870 г. със султански ферман Българска екзархия. Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно - на 17 март. Договореното влиза в сила на 18 март - след като съдържанието му е съобщено с от руския канцлер княз Александър Горчаков на другите велики сили.
Последвалият Берлински конгрес (1-3 юли 1878 г.), който окончателно урежда статуквото на Балканите, разпокъсва българските земи.
Вместо държава в нейните естествени граници, се създава васално Княжество България, в което са включени Северна България и Софийския санджак.
Южна България с наименованието Източна Румелия е обособена като автономна област в пределите на Османската империя под политическата и военна власт на султана.
Македония и Одринска Тракия остават под турско управление.
Третата българска държава започва своя живот белязана от нерешения национален въп.

Какво казват историците:

Сан Стефано - освобождение или ново заробване?

Пламен С. ЦВЕТКОВ

Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на "Санстефанския идеал". Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на "червеноармейци"?
Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за "да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана."
Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна "независимост" се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци - през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.
Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.
Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”
Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.
По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.
И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници - всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор... Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”
Нещо повече - Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”... (чл.11)
Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:
1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.
2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.
3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие - в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.
4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави - Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.
5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.
6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.
7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.
8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.
Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?

 

 

Божидар Димитров: Руско-турската освободителна война е само брънка от поредица от целенасочени събития

Руско-турската освободителна война е само брънка от една поредица от целенасочени и управлявани от българския елит събития. Това казва в интервю за Агенция “Фокус” директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров. Той напомня, че в своята книга “Освобождението на България” е написал годините -1860-1878 г. “Необходимостта от държавност българското общество разбира след Кримската война. То вече започва да се организира. Този процес върви по две линии. Легалната е в самата Турция, това е признаването на българския народ като субект на международната политическа сцена, защото и това го няма през 1860 г. С Великденската акция в Цариград през тази година българският народ заявява, че го има на този свят и той има определени политически амбиции. Неслучайно всички изследователи – и български, и чуждестранни, и съвременни, и тогавашни, са сметнали, църковно-освободителна борба за политическа. Тя цели първо, признаване на българския народ за субект в международната политика и второ, което е по-важно, чрез границата на Независимата българска екзархия, призната с ферман от султана и всички Велики сили, се определят границите на българския народ”, разказва проф. Божидар Димитров.
Помолен да коментира обвиненията, че чрез войната от 1877-1878 г. Русия се стреми да провежда имперската си политика, историкът казва: “Имперската политика на Русия даже й налага да не воюва в тази посока, тъй като след Кримската война Великите сили налагат на Русия да не се разширява на юг от Дунава, както и в посока към Полша. “В замяна на това на Русия се дава картбланш да настъпва на изток и на югоизток, т.е. в Средна Азия, от което Русия се възползва от полученото разрешение – това са днешните държави Таджикистан, Узбекистан и т.н. Но Русия се е обявила за покровителка на южните славяни. И когато България обявява Априлското въстание, потушено с много кръв, възбудило общественото мнение в цяла Европа, на Русия, която в този период дори няма армия, защото тя е в процес на преустройство и превъоръжаване, й се налага все пак да воюва, за да защити престижа и ролята, с която се е нагърбила”, обяснява проф. Димитров. Второто основание е, че Русия все пак се надява, че създадената с разрешение на Великите сили българска държава (принципното решение за това е взето на Цариградската конференция в края на 1876 г.-началото на 1877 г.) ще плува в орбитата на руското влияние и по този начин Русия да се доближи на 200-300 км до Босфора и Дарданелите, което й е стратегическа цел при голям бъдещ европейски конфликт. И така наистина става през 1914 г. - през Първата световна война при договорите с Великобритания и Франция Русия получава цялата Османска империя, включително и проливите. “Доколко са били основателни тези претенции на Русия, личи от факта, че 7 години след Освобождението България и Русия прекъсват дипломатическите си отношения”, коментира директорът на НИМ.
Божидар Димитров обаче беше категоричен: “Дори и да приемем, че Русия всъщност има имперски интереси, в този момент те съвпадат с исканията на българското общество, което спешно се нуждае от държавност, за да посрещне предизвикателствата пред Османската империя и предизвикателствата, родени от амбициите на съседните балкански държави – Сърбия, Гърция и Румъния – всяка от тях със своя програма за национално разширение изцяло в български земи. Т.е. опасността за българското общество е била двойна – разпарцеляване на българската етническа територия между съседните балкански държави в случай на успех на техните претенции”.
Мария ФИЛЕВА


22 април - Международен ден на Земята
На 22 април се отбелязва Международният ден на Земята.
СТРАСТНА СЕДМИЦА (СТРАСТНА НЕДЕЛЯ)
Нарича се още Велика неделя - това е седмицата (понеделник-събота) преди ВЕЛИКДЕН, в която всеки ден се извършват определени действия, свързани с големия празник.
ЦВЕТНИЦА / ВРЪБНИЦА
Именници: Камелия, Цена, Цено, Цветан, Върбан, Върбинка, Виолета, Здравко, Здравка, Лилия, Латинка, Росица (Минчева), Теменуга, Теменужка, Цвета, Цветан, Цветанка, Цветелина, Ясен, Явор
143 години от Априлското въстание
Отбелязваме 143 години от Априлското въстание. Априлското въстание избухва на 20 април стар стил (1 май нов стил) 1876 г. в Копривщица и е организирано от Българския революционен централен комитет.
Днес е Лазаровден
Днес е Лазаровден
20.4.2019 г. 8:00:00
Именници: Лазар, Лазарина.Лазарица, Лазарница, Лазар, Лазарова събота - предпоследната събота преди СТРАСТНАТА НЕДЕЛЯ, денят преди Цветница/Връбница.
Авиомузеят в Крумово отваря врати за празника на авиацията и космонавтиката
Днес честваме Международния ден на авиацията и космонавтиката.
Международен ден на ромите
Днешният ден е празник за ромската общност по цял свят.
Ден на лъжата или Ден на хумора? За деня на хумора и шегата почти сериозно
На първи април си спомняме, какви сме били през останалите 364 дни на годината. (Марк Твен)
Преди 100 години правим скок във времето...
През 1916 година в 24.00 ч на 31 март, България прави "скок в бъдещето" - вместо 1 април настъпва 14 април...
 27 март - Международен ден на театъра
Мисията на театъра е да събира в едно хората, идеите, чувствата и Международният ден на театъра 27 март е една от най-значителните прояви на тази мисия.