Личности в Пловдив

„В края на 60-те години на миналия век аптеката в с. Говедарци, където работеше майка ми, често бе посещавана от висок, леко прегърбен странник с челюст "тип Марлон Брандо" и неизменна раница на гърба. Застояваше се дълго, увлекателно разказваше за рилските върхове от Мальовишкия дял, за дивите гъби из гората, за боровинки и горски ягоди. Понякога ме водеше и мен из шубраците и научавах чудни имена на гъби като мръчкула, рижика, масловка, челядинка, пачи крак или гълъбка. Живееше извън селото, досами гората в малка къщичка, в която нямаше нито ток, нито вода и ако не обикаляше рилските поляни, потропваше на стара пишеща машина, но по-често пишеше на ръка по някакви кафяви амбалажни листи, с които тогава в магазина увиваха сиренето. Носех му цели топове от нея. Често питаше за дядо ми и след време се видяха - последва здраво черпене в селската кръчма, което завърши с мълчалив мъжки плач. От тях май за първи път чух "безобидната" думичка „Белене”. Доста години след това разбрах, че прекарали на остров Персин около две години и се прехласвали по най-красивите изгреви и залези, та и тогава си обясних сълзите в очите им. По това време, в края на 60-те години, не ми бяха интересни разговорите на дядовците за планини, гъби и ракия. А са били млади хора - нямали са и 60 години. Какви дядовци?... Преждевременно състарени мъже. Понякога носеше свои книжки, оставяше ги с автограф и мълчаливо потегляше към самотната си къщичка. Пиеше някакво лекарство с много сложното име - "Брадилан", което поддържало сърцето и понякога го носех в къщичката до гората. В тези случаи изпълнявах доставката с удоволствие, защото получавах в замяна дъхаво домашно сладко от боровинки или диви ягоди. Лекарството, изглежда, не му помогна, защото едно жежко лято си отиде от този свят. Не бе навършил 60 год. Пресели се в отвъдното от любимото му Говедарци със старо име Мацакурово. Сега на негово име в родния Пловдив има улица - поне това направи града за него. Поне това!”.
Асен Георгиев Христофоров е роден в Пловдив на 16.12.1910 год. Дядото е мирови съдия, а бащата - адвокат. Началното си образование получава в Берлин и след това завършва като първенец на випуска на Роберт колеж в Цариград. По-късно е първият българин, който завършва Лондонския икономически институт и отново като първенец на випуска. Специализира в Кембридж и Оксфорд, откъдето получава покана за престижна работа - английските му преподаватели предвиждат за него бляскава академична кариера, но той предпочита да се върне в България вече като известно име сред европейските икономисти. През 1935-1938 г. е в Главната дирекция на статистиката и създава Статистическия институт за стопански проучвания в Софийския университет. Реформира администрацията на Народната банка. Академичната му кариера е главозамайваща - на 33 год. става доцент в СУ, а на 35 вече е професор по финансови и административни науки. Неговият статистически институт в СУ се финансира от 1934 год. от Фондация „Рокфелер" и Лигата на народите. Там работи със светилата в икономическите науки Оскар Андерсен и Семьон Демонстенов. Големият банкер и политик Атанас Буров казва, че с идването на Асен Христофоров в университета икономическата наука станала съизмерима с тази, за която той мечтаел.
Но... След 9.09.1944 год. Асен Христофоров е обявен за неблагонадежден и през 1947 год. е уволнен от Университета без право да преподава до края на живота си. За "сигурност" комунистическата власт му забранява да живее в София и му отнема жителството. Тъй като е прекалено популярен в научните среди в Европа, властниците същата година се принуждават и се "смиляват" над него, като го пенсионират на... 37 години. В същото време издават Указ за освобождаването му - това май е единственият учен, за който е издаден специален Указ на партията. Не му разрешават да се върне и в родния Пловдив. Тридесет и седем годишният пенсионер е принуден да се засели в рилското село Говедарци, където живее отшелнически до смъртта си.
Междувременно е издал една чудесна книга "Скици из Лондон"/1945/, която е наградена от Фонд "Алеко Константинов" и СБП. В нея по неповторим начин описва студентските си години в Англия. Тя е преведена веднага на английски и претърпява няколко преиздавания, а когато от издателството се заинтересуват от автора, отговорът е - "Такъв писател няма". Откъде да знаят хората, че междувременно е изключен от СБП. И в рилските гори не намира спокойствие този европейски интелектуалец. В един прекрасен ден на 1951 год. е задържан, докато лови риба на реката и с обвинения за "класова неосъзнатост" прекарва две години на остров Персин, Белене. Да края на живота си този добродушен човек няма обяснение за "прегрешенията си". В книгата с есета "Откровения" /1970/ месеци преди смъртта си пише: "И ще призова в помощ филолози, психолози и социолози да обяснят превъплъщенията ми от добър българин и професор в оставка в хрисим, безобиден белогвардеец, от белогвардеец в черносотник, от черносотник в съмнителен елемент, а сетне и във вражески агент. И до днес не успях да прозра в механизмите..."
След Белене Асен Христофоров се връща в красивото село Говедарци и заживява по-отшелнически и по-скромно от Волтеровия Кандит - копае картофите, гледа козички и куче, дори купува два овена и става основател на селското ТКЗС. Сигурно се е надявал да си откупи спокойствието... Между другото, превежда и пише на газена лампа, непрекъснато тормозен от местните и ДС. Разбиват му къщичката... 17 пъти, привикват го перманентно в самоковската милиция, а при единия от обирите крадците задигат дори дипломата му от Лондонския институт, за която интелектуалецът и не съжалява в трагедията си - "Защо ми е? Никой няма да ми разреши да я използвам за работа".
Та в тези условия Асен Христофоров извършва истински подвиг с преводите си. Без речници, без подсрочници, без ток превежда хиляди страници. За първи път в Източна Европа е преведена "Дъблинчани" на Джеймс Джойс, считана за непреводима поради изумителния интелектуален заряд в нея; на български език вижда бял свят класическата "Трима в една лодка" на Джером К. Джером и още "Брулени хълмове" на Ш. Бронте, "Белият зъб" на Дж. Лондон; от преводите на Христофоров научаваме за Хенри Филдинг и още за хиляди, хиляди страници на англоезични автори. На литературна конференция в Лондон шекспироведа Марко Минков казва: "В България има един човек, който знае английски език по-добре от тукашните филолози. Името му е Асен Христофоров". Веднъж по някакъв повод се заговорихме с покойния Стефан Савов за преводачите /нали и той е работил като преводач/ и при споменаване името на Христофоров, шефа на Демократическата партия коментира така: "В Съюза на преводачите имаше един гений и това бе той". Години по-късно чух, че преди да емигрира Георги Марков е носил негови сценарии на Христофоров за превод на английски, а впоследствие тормозът върху рилския отшелник е спомогнал за смъртта му.
В свободното си от преводите време Асен Христофоров написа и някои литературни бисери, които тепърва ще бъдат преоткривани - изумителната "Мацакурци" /1958/, на която след жесток натиск е принуден да смени името на "Вуцидей" /1962/, историческата сага "Ангария" /1960/, "Иманяри" /1965/ - поетичен разказ за една трагична любов, както и пътеписно-рустикално-пасторалните "Скици из Рила", "В дебрите на Рила", "Трима с магаре из Рила", "Искровете", "Откровения".
След 1990 год. за този забравен автор бе напомнено единствено от Светлозар Игов и Димитри Иванов - нашата литература сякаш няма рецептори вече за такива ерудити. Уникалната "Вуцидей" е всъщност първообраз на "Хайка за вълци" - със същите конфликти, аналогични герои и мрачен хумор. Христофоровият герой Вуцидей води епична борба срещу колективизацията и събира позивите на Шести американски флот с надеждата да дойдат по-скоро и спасят овцете му от ТКЗС. Провежда личната си война първично и ожесточено, доверявайки се единствено на автора, който го обезсмърти. Но всъщност книгата трябва задължително да се прочете - читателят ще открие един първичен български екзистенциализъм в рилските дебри. Христофоров в цялото си творчество ще противопоставя божествената красота на Рила с населяващите я първични, вечно хитреещи шопи, за които света стига до Искър, личния егрек и зелника. Най-много до Самоков. Хората, които познават творчеството на писателя отшелник са единодушни, че това е най-съвършеният стилист. Самобитният и брилянтен език на автора прави четенето на книжките му удоволствие. В тях ще открием и един причудлив свят на груби и сантиментални странници, населяващи планината около рилските езера, ще провидим в авторовите разсъждения тънкия народопсихолог. Удоволствие за читателя е чудният и свеж хумор в галерията от попове, монаси и овчари. В това общество на доброволни отшелници Христофоров намира и творческото си успокоение, принуден да живее с достойнството на английски благородник, какъвто всъщност е. Принудителното бягство като спасение и стилното съвършенство в езика като мъничко себедоказаване - това е истинската същност на този изумителен ерудит и пантеист.
Ходил е до София само за ден-два да си занесе преводите или книжките, да се види с пловдивските си приятели като леля Ивон /съученичка от Роберт колеж/ и поговорят за отнетата й аптека "Калмар", да му напомнят, че е "опак човек" /така започва "Вуцидей"/ и отново да поеме към планината. Пловдив е посещавал вече много, много рядко, но в последната си книга с есета "Откровения" /1970/ оставя най-поетично написаните страници за родния град. Прочетете малка част от произволно избран текст: "Пловдив! И площад "Преслав" под гранитния юмрук на Сахат тепе с Часовниковата кула на върха, която още не можех да видя... И къщата по северната страна на площада - двуетажна, най-близка до тепето, цялата боядисана в жълто... От нея тръгнах по света. Живял съм с години в Цариград и Лондон, с години или само с месеци в Берлин и Кийл, в Париж и Женева; опивал съм се в майски нощи от светлините по двата бряга на Босфора или от малкия Ерос, тъй хрисим сред омайната феерия на площада Пикадили; прехласвал съм се денем в дивното Цюрихско езеро с неговите щръкнали на възбог брегове и нощем в приказния остров сред Дунава в Будапеща, откраднал сиянието на звездите; виждал съм и други чудеса в тая стара, измъчена Европа и често се завръщах унил и потиснат. Но щом свърнех към Пловдив, към оня площад с жълтата къща под тепето, странен трепет прогонваше унинието и топлинка сгряваше сърцето. Такава е магията на родния кът!".
Сякаш се е прощавал Асен Христофоров в последните си месеци и с Пловдив! Там някъде из рилските красоти...
Градът ни е беден откъм европейски интелектуалци, откъм писатели също, а дали този горд българин заслужава само една улица в родния Пловдив?! Едва ли, но поне може да го прочетем.

околностите” (1967 г.), “Вуцидей. Иманяри” (1970 г.), “Поля, гори и хора” (1970 г.)

Информациятя е от тук .

Други източници за Асен Христофоров,