Княз Стефан Богориди - внук на Софроний Врачански, приятел и любимец на двама турски султани, с които си пиел кафето - известен и почитан християнин на висока турска служба. Стефанаки бей бил считан за един от най-влиятелните хора в турската империя след султана - “най-овластения българин, поданик на султана”. Висш сановник, с огромно влияние, той можел да накара всеки да слуша думата му.
Когато през 30-те и 40- те години на XIX в. в Цариград започва да се оформя мощна българска община с ясно изразено българско национално съзнание, съвсем естествено като лидери на тази общност се очертават първите водачи и активни дейци на движението ни за църковна независимост - Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Стефан Богориди, Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Александър Екзарх и много други. Сред тях още в средата на 40-те години на XIX в. възникнала идеята за създаване на български храм в Цариград, който да се превърне в средоточие на църковните ни борби и на духовното ни Възраждане. Българите в Цариград много добре са схващали в ХІХ в., че за да бъдат признати за отделна народност в империята, трябва да имат своя черква.
Стефан Богориди, поискал и получил от султана писмено позволение, българската колония в Цариград да има черква с български свещеници, в която службите да бъдат изпълнявани на български. В тази връзка, през 1848 г. Стефан Богориди подарил за новата черква мястото и стария си конак край Златния рог - една къща в квартал Фенер с парцела около нея, за построяване на българска църква, и то само на 300 м. от Цариградската патриаршия. Още през есента на 1848 г. къщата започнала да се преустройва, за да се превърне в параклис, където за първи път в Цариград да се извършва богослужение на български език.
Колонията с благодарност приела подаръка и кръстила църквата на името на светията, чието име носел благодетеля – свети Стефан. И до днес построената на това място по-късно желязна църква още се намира в бившия двор на Богориди и носи същото име, а метохът, построен през 1851 г., е такъв, какъвто е бил в онова време, също е разположен в този двор. Непосредствено след освещаването си, църквата действително се превърнала в главен център на българщината в града. В метоха към църквата се поместила по- късно печатницата на Петко Р. Славейков, в която е редактирал Цариградски вестник - най- дълго издавания български вестник през Възраждането (основан през 1848 г. от д-р Иван Богоров, редактиран по- късно и от Александър Екзарх). Предстоятели на новоизградената църква станали Ст. Ковачевич и Иларион Макариополски.
Княз Стефан Богориди съзнавал ролята на храма за многобройната българска общност в столицата на Османската империя. При полагането на основния камък на бъдещия храм – на 25 октомври 1859 г., по време на извършвания водосвет от вселенския патриарх Кирил, княз Никола Конаки-Богориди – най-големия син на княз Стефан Богориди (който бил починал само два месеца и половина по-рано - на 1 август 1859), поставил в издълбания камък оловна кутия, в която върху медна пластина била изписана благодарност на всички, помогнали за изграждането на храма, за да се знае и помни. Така българите получили своя свещена земя в сърцето на Цариград. Богослужението на български език привличало все повече и повече българи в църквата и тя бързо се превърнала в средище на всички важни акции, които маркирали развитието на църковния въпрос до Освобождението например Великденската акция от 3 април 1860 г.).
След Освобождението през 1878 г., църквата Св. Стефан останала център на духовния живот на българите в Цариград. Ето защо през 90-те години на XIX-ти век, по инициатива на българското правителство и с негова помощ, българската колония в Цариград решила да обнови старата сграда на църквата. Проектирането на новата черква било възложено на арменския архитект Ховсеп Азнавур, който спечелил организирания конкурс за проекти. Той предложил църквата да се изгради изцяло от стоманени елементи, тъй като почвата под нея не била достатъчно устойчива, за да се построи върху нея монументална каменна сграда. Оригиналният проект на арменския архитект (вероятно вдъхновен до известна степен от Айфеловата кула в Париж) бил забележителен, което е видно и днес.
Информацията е почерпена от следните статии, студии и откъси: