Роден е в Сливен на 10 май 1840 г., истинското му име е Димитър Николов Асенов, син на преуспяваш занаятчия, който през 1842 г. заедно със съпругата си и синовете си пътува до Ерусалим на хаджилък - оттогава Димитър става "Хаджи". Двама от братята му се сражават в Критското въстание 1866-1869 г., а най-малкият участва в четата му и загива. Чичовците му Стоян и Добри са известни народни хайдути, по-късно и войводи.
Хаджи Димитър учи в родния си град. След убийството на Али ефенди от П. Хитов и Ст. Люцканов през декември 1860 г. е принуден да се укрива и през пролетта на 1861 г. излиза хайдутин в четата на П. Хитов. С нея обикаля Балкана до есента на 1863 г. и известно време е знаменосец. Заедно с П. Хитов прекарва зимата на 1863-1864 г. в Сърбия, а през пролетта отива в Букурещ, където се среща с Г. С. Раковски. През лятото заедно със Ст. Люцканов Хаджи Димитър минава р. Дунав начело на чета от 12 души, но бързо се разделят. През 1866 г. заедно с Жельо Войвода, Стефан Караджа и чета от 20 души преминава в България, но и този път войводите се разделят. Заедно с няколко души Хаджи Димитър действа из Балкана до есента. През 1867 г. влиза като войвода в Тайния централен български комитет. На 6 юли начело на въоръжена чета от 129 души преминава р. Дунав при с. Вардим, Великотърновско, край устието на р. Янтра, заедно със Стeфан Караджа. Тежко ранен, Стефан Караджа попада в плен, а Хаджи Димитър с около 40 четника пробива обсадата и след няколко дни се установява на връх Бузлуджа. Четата е обградена от потери и редовна турска войска.
На 18 юли следобед, след неколкочасово сражение, загиват почти всички. В боя е убит и Хаджи Димитър, главата му е занесена в Търново, а оръжието и книжата на четата са предадени на Митхад паша.
Информацията е на агенция "Фокус"
"Аз се осмелявам да предположа за минута, че Хаджи Димитър, Тотю, Караджата и други техни братя поборници са хиляди пъти по-интересни и по-велики за българския народ, отколкото чуждите генерали, различните Гамбетовци и принцове. Делата на един Хаджи Димитър ще намерят най-малко стотина подражатели измежду българския народ, когато биографията на всеки надут генерал, колкото и да бъде той мил и известен нам, има своите отрицателни и вредни последствия. Всеки, който не разсъждава по-надълго, ще каже, че той е велик за това, защото не е българин, и че българският народ требва да отдава почитане повечето на такива хора, от които е лишен за сега. И действително, с това немарене към нашите поборници, към нашите хора, мнозина са си съставили фалшиво понятие, че не сме достойни за нищо, че всичко требва да очакваме от чужденците. А чужденецът, мили мои братя, никога не може да бъде истински наш доброжелател. Както и да се преструва той, колкото и да ви се подмазва, че за ваше добро е дошел да се жертвува - недейте го слуша: неговите сълзи са крокодилски. Окото му даже нема да мигне, когато негова милост продаде и опропасти страната. Освен това, има и друго зло, както казах, което така също ни заставя да предпочитаме повече себе си, своите хора, отколкото неканените наши уж доброжелатели. Когато ние захванем да се надяваме на чуждите хора, ние преставаме да съществуваме като самостоятелен и с бъдаще народ. Тежко и горко на ония народи, които чакат помощ от другиго, които не се облягат на своите мишци.
Турция и Египет, па и много други държави пропаднаха тогава, когато повикаха на помощ цивилизована уж Европа. Ако в делата на Турция се бъркаха различни Юмер и Садък пашовци, ако те не беха се предпочитали пред Хасан и Осман Пехливана, то славата на силните османлии и до сега още щеше да цъфти, както е цъфтела преди стотина години. Ако чуждите хора ни направят добро, то това добро требва да излезе из носовете ни, нема изплащане пред тия благодетели много години, те ще да ни натякват в очите за веднаж сторената от тех добрина, а ти си длъжен да мигаш напреде им, за да не се наруши правилото на признателността... Това е тежко и несносно за всеки народ, това е убийствено, това е деморализация."
Захари Стоянов,"Чети"