Личности в Пловдив

Личности в Пловдив

 Димитър Динев, австрийският писател от Пловдив

Димитър Динев, австрийският писател от Пловдив

1.1.2012 г. 0:00:00

Димитър Динев (на латиница Dimitré Dinev) е австрийско-български писател от български произход.

Димитър Динев е роден в Пловдив през '68, годината на Пражката пролет...

Учи немски в езиковата гимназия в Пазарджик. През 1990 г. емигрира във Виена. Там завършва философия и руска филология, работи на множество места, за да се издържа. Пише белетристични и драматургични произведения на немски.

Първата му книга с разкази е „Надписът“ (Die Inschrift). Още с нейното излизане критиците започват да говорят за „стил Динев“, а името му е споменавано редом с това на Елиас Канети. Известност придобива с първия си роман, семейната сага „Ангелски езици“ (Engelszungen) (2003), преведен на български през 2006 година. Книгите му достигат масови тиражи в Австрия и Германия.

Книги [редактиране]

* Die Inschrift (разкази), 2001 ISBN 3-901899-13-8
* Engelszungen (роман), 2003 г. ISBN 3216307050
* Ein Licht über dem Kopf (разкази), 2005 г. ISBN 3552060006

Награди [редактиране]

* 2002: литературна награда на град Манхайм
* 2003: поощрителна награда на град Виена
* 2004: поощрителна награда на немската индустрия
* 2005: награда „Адалберт фон Шамисо“ на фондация „Роберт Бош“
* 2007: наградата „Аскеер“ за българска драматургия (за пиесата му „Кожа и небе“)

Информациятя е от Уикипедия.

Още биграфични данни от статия в "Новинар" от 2004 година (доста преди писателят да почне да бъде издаван у нас, и преди наградата му „Аскеер“ за българска драматургия (за пиесата му „Кожа и небе“):

Българин преуспя като австрийски писател

Димитър Динев лежал в казармения арест заради първите си стихове

[23-10-2004] от Галина РУЛЕВА [217 прочитания]
Размер на шрифта: a |a |a|

Трябва да имаш доста голямо чувство за хумор, за да кажеш: "Може би мързелът ме направи писател!" И да напишеш книга от 600 страници за има-няма... осем месеца. Точно това направи българинът Димитър Динев и стана известен в Австрия и Германия с дебютния си роман "Ангелски езици", написан на немски и класиран между най-успешните немскоезични творби на 2003 г.


У нас никой не е чел "Ангелски езици". Романът тепърва ще се превежда и ще види бял свят през април. Няколко странички от него авторът чете пред публика по време на созополската "Аполония".
В родината си Димитър Динев има две публикувани стихотворения от времето, когато бил в ямболската казарма. Като чул за публикацията, командирът му рекъл, че оттук нататък той ще му е редактор и за урок го пратил... в ареста. Но не безславният литературен опит, а резултатът от първите свободни избори направили от младока

класически пример на беглец емигрант

Митко бил шашнат, че народът, който вече имал право на избор, отново гласувал за своите мъчители. В началото на демокрацията си представял, че всичко ще започне наново, че ще се сменят хората в редакциите, че ще се разтвори широкият свят...
Ама нищо такова не се случило, затова с един приятел хукнал към Братислава. По онова време се чуло, че границата с Австрия вече не е кой знае колко охранявана и можело да се мине пеша. Последвала

авантюра като на кино

В българска кръчма в Прага някакви сърби черпели, че са спечелили на рулетка. Заприказвали се. Единият ги посъветвал откъде точно да минат. Случайно се запознали и с немец, който ги откарал с колата си почти до границата, подарил им компас и обещал да ги чака в първото австрийско село след пет часа.
Според предварителните изчисления по парцаливата и погрешна карта те имали да изминат само два километра. Разчитали на войнишката психология, която познавали от току-що приключилата казарма - зима, вали сняг, Бъдни вечер, абе, в това кучешко време кой ще ти стои на пост...
Само година по-рано такова приключение би било абсурдно. Но сега те си вярвали, че ще преминат дивата гора, че

Бог, съдбата и късметът са с тях

а телените мрежи са само декор за авантюрата. Ама като чули да ги лаят кучета, рекли си: "Лелее, от хората можеш и да се скриеш, ама от кучетата не може, ще те надушат."
Залегнали в снега, премръзнали, започнали да халюцинират от студ. Бъдещият писател дори не си бил взел шапка. Косата му станала на висулки. Заприличали на снежни човеци. Приятелят му бил съвсем на ръба и настоял да влязат в първата кръчма. И без това пропуснали часа за срещата с немеца. Добре, че били двама - теглили се един друг и си помагали, че и

в ледена река цамбурнали

заприличали на извънземни. А после дори един грип не изкарали за разкош. Посред нощ в кръчмата Динев използвал познанията си от немската гимназия в Пловдив и си изпросил една цигара. Догато приказвал, около него се образувало езеро от разтопен сняг.
Единият от новите му познайници - две пиандета, бил готов да приюти бегълците, но собствениците на кръчмата го разубедили и извикали полиция. За късмет полицаите нищо не разбирали от старите паспорти, написани на кирилица. Българите се представили за сърби, а от сърбите по онова време не искали визи. И след като никой не ги приютил, за ужас или радост, тръгнали отново по заснежения път.

Като два призрака

се появили сутринта между празнично украсените австрийски коледни елхички. В селата, през които минали, палели страници от уличните телефонни указатели, за да се постоплят. Целта им била да стигнат до емигрантски лагер, където се получават документи и разрешение за убежище.
Одисеята продължила, но оптимистично. След месец-два бегълците взели приравнителните си изпити по психология и философия за гимназия. А през есента вече били

студенти по философия във Виена

Работели на черно, за да се издържат. Глезотии - никакви, спели не повече от четири-пет часа. Писането на стихове се сменило с писане на киносценарий, който още през 1992 г. печели награда. След университетските философски съчинения, писани на немски, Димитър Динев решил, че всичко ще става по-бързо, ако пише направо на немски.
Първо разказ, след това театрална пиеса, а първите му официално спечелени пари били от литературни награди. Австрийският дебют на българина бил със сборник разкази. Издателката му го харесала и сама предложила да издаде негов роман. Динев

вече бил написал 100 страници

от "Ангелски езици", с които участвал в конкурс в Германия. На панаира във Франкфурт българинът направил литературно четене на творбата си и преценил, че е по-добре да не бяга от късмета си. Австрийското издателство му дало аванс, с който да довърши романа си. Сумата била равностойна на парите от евентуална награда.
Всъщност авансът означавал, че издателството ще направи голяма рекламна кампания на книгата. Романът излязъл от печат в средата на август 2003-а. Една от големите спечелени награди е от съюза на немските индустриалци. Всяка година те отличават трима автори, а с парите човек може да живее само от писателски труд, а не от журналистика, критика или преподаване.
И станало интересно. "Има опасност да ме инструментализира някоя партия - казва сега авторът на "Ангелски езици". - И зелените, и социалистите искат

да ме използват като емигрант

имам твърде много предложения за писане във вестници на теми, свързани с лагерите и емигрантите." Литературните четения също започнали да му идват в повече и започнал да ги избягва, за да се съсредоточи върху писането. Австрийските критици се чудели дали да приемат Димитър Динев за местен писател или за български емигрант. Но тъй като оригиналът е на немски, приели го за един от "нашумелите" австрийски писатели.
Динев получил наградата и от кметството на Виена, и от културния фонд на министър-председателя. Сега довършва сборник с разкази и две пиеси, за които има интерес от Бург театър и от театъра на Линц. Подписал е и договор за нов роман. Не може да се откъсне от миналото си в България, но ако някой тук прояви интерес към творбите му, ще ги чете в нечий чужд превод."

И едно интервю от съвсем скоро - януари т.г., "Капитал"

Емиграцията е фундамент на човешкото

С писателят Димитър Динев преди първата му премиера на българска сцена за елинските корени на Европа и немскоезичния театър разговаря Кремена Димитрова

Т

 

Той е един успял българин в Австрия. Роден е през 1968 г. в Пловдив, но повече от 15 години живее във Виена. От няколко месеца е щастливо женен за Евелин. Има сборник разкази, един роман, няколко пиеси и много награди. Срещаме се малко след завършването на най-новата му пиеса, написана по поръчка на Фолкстеатър, Виена, и дни преди премиерата на пиесата му "Кожа и небе" в НДТ "Сълза и смях", осъществена от продуцентска къща "Евродиалог", с участието на Параскева Джукелова, Асен Блатечки и Ники Илиев. Да припомним - "Кожа и небе" спечели Аскеер 2007 за съвременна българска драматургия. Нашата публика го познава и от блестящия му роман "Ангелски езици". На български предстои да излезе и негов сборник разкази с работно заглавие "Една светлинка над главата".

Завършихте пиеса по поръчка на Фолкстеатър, преди това написахте други две за Бургтеатър. Коя от двете сцени е по-престижна?
Фолкстеатър е създаден да задоволява потребностите на буржоазията, докато Бургтеатър е бил повече за аристокрацията. Бургтеатър, където се играe моята пиеса "Къщата на съдията", има по-голяма тежест.

Пиесата за Фолкстеатър е драматизация на един от разказите ми - "Траурно бдение", името й е "Деликатно нещо, тази душа". Може да се каже, че е комедия. Историята е следната: български емигрант, общ работник на строителна площадка, умира при авария на строежа. Жена му иска да го погребат по българския обичай и трябва да се бди над трупа цяла нощ. Събират се неговите приятели около ковчега, напиват се и в един момент вече не се знае кой е жив, кой мъртъв, вдигат трупа и го слагат на масата до тях, да пие и той, друг ляга в ковчега, викат музиканти, а те мислят, че тоя в ковчега е умрелият, той обаче изскача и… Получава се една надпревара между живота и смъртта. Репетициите започват на 10 март, премиерата е на 4 май.

Двете сцени се конкурират, отношенията им са малко като Монтеки и Капулети, особено в репертоара, защото и едните, и другите трябва да пълнят зали за по 1000 души. От Фолкстеатър искаха да напиша нещо за тях, още докато пишех за Бургтеатър, но Бургтеатър ги спря, за да излезе първо при тях премиерата ми. Аз съм едно от изключенията - писал съм и за двата театъра, дори има вероятност пиесите ми да се играят паралелно.

И на двете места имат специални програми за класика. Бургтеатър има Шекспиров цикъл, но зависи как е поставен един класик, той може да звучи и съвсем актуално. Правят се нови преводи, езикът се осъвременява. Канят много добри режисьори, които правят съвсем модерни постановки. Бургтеатър има повече премиери на нови автори, отколкото Фолкстеатър, и е склонен да рискува, защото има голямо име, стабилен е и постоянно пълни залите си. Фолкстеатър предпочита да залага на по-сигурна програма.

Какъв е новият ви проект?
Летният международен фестивал в Залцбург, който има голям отзвук в цял свят. Оттам също имам поръчка да пиша. Темата е вдъхновена от "Престъпление и наказание" на Достоевски. Те намират режисьор и копродуценти и правят спектакъл специално за фестивала. После той ще се играе в Цюрих, Шаушпилхаус.

Играят ли се ваши пиеси извън Австрия?
Тепърва ще има. Очаквам премиера на "Кожа и небе" в Букурещ, Румъния. Поляците също я четат. В Германия, в Хамбург, също има интерес. В немскоезичния свят всеки театър е алчен за нови заглавия и иска да направи свое откритие в драматургията, да е първи. Затова поръчват написването на пиеси. Жалко е, защото заради общия език една пиеса може да се играе на много места, но всеки театър иска нещо ново, а не да повтаря вече поставяна от друг пиеса. Така авторът е принуден да пише нови пиеси, ако иска да бъде поставян.

Имате ли по-общ поглед върху картината на немскоезичния театър?
Той е интернационален театър, защото повечето артисти във Фолкстеатър и Бургтеатър са немци, никой не те пита какъв паспорт имаш, важното е това, което правиш, и колко си добър в него. Не може да се говори точно за австрийски театър, а по-скоро за австрийски условия за правене на театър. Ето например в "Къщата на съдията" режисьорът беше швейцарец, хореографката - от Нова Зеландия, единият от музикантите е сърбин от унгарски произход, другият е българин. Интернационална група.

Романът ви "Ангелски езици" е много подходящ за филмиране - имате ли предложение за това?
Има проект в България, в момента се пише сценарият, търсят се още копродуценти, има такива вече от Австрия. Но нещата в киното стават много бавно, трябва да се съберат много пари. А иначе предложението дойде от "Камера" и Димитър Гочев като продуцент и оператор, по инициатива на Александър Донев. Аз получавам често предложения от киното за сценарии - както за разказите, така и за нови сюжети. Работя с една австрийска режисьорка по един сценарий, който вече има субсидия.

Има много общо между вас и Илия Троянов - той също издаде в България роман на емигрантска тема - "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", който вече е филмиран. Най-после се намериха автори, които да осмислят социалистическото ни минало по един много интимен и емоционален начин. Емигрантската тема е много сериозно застъпена във вашите текстове. Автобиографизмът ли е причината за това?
Емиграцията е повече от тема. Цялото човешко битие е основано на емиграцията. На човек му е необходимо движение, човек се движи, премества се в пространството. Няма митология, няма мит, в който да няма такова движение. Всеки човек живее с някакъв копнеж, това е основна ситуация на човешкото - да търсиш някакъв по-добър свят, по-добро място. Именно силата на този копнеж променя света, а не толкова разумът. Разумът поставя винаги граници. Затова емиграцията е нещо повече от едно политическо или социално понятие. Емиграцията е фундамент на човешкото, бих казал. Историята за един преход, за едно пътуване я разбира всеки на тая планета, няма значение къде е роден. На слушателите на моите разкази в Мексико например не е необходимо да обяснявам къде е България, какво се е случило, те веднага разбраха за какво става въпрос.

Една индийска преводачка, която превежда моите разкази на хинди, каза, че те много добре пасвали на индийската действителност.

Емиграцията е нещо толкова човешко и толкова фундаментално! Цялата библия е едно голямо движение, като се започне от еврейският народ, който е прогонен от Египет, и се свърши с изгнанието на Исус. В коя да е религия винаги има движение от родното място и връщане обратно в него. Има едно изречение в библията, което винаги много ме е вълнувало: "Човек, който не е живял в изгнание, не може да разпознава доброто от злото."

Човек е пътуващо същество, даже и да остане на едно място, погледът му е насочен някъде другаде. Той мечтае за един друг свят, който сякаш му е бил отнет. То е нещо като спомен от времето, когато човек е бил в рая.

За къде мечтаете вие?
За много места. С жена ми често пътешестваме. Последно ходихме в Сицилия. Много бях впечатлен от това как е запазена античната архитектура и култура там, тя е по-съхранена, отколкото в самата Гърция. На този малък остров може да се проследи цялата история на Европа. И гърците са били там, и римляни, после византийци, араби.

Очевидно сте повлиян от гръцката митология…
Не само на мен, тя влияе на всички европейци, даже на тези, които не се замислят за това. Мой познат ми разказа интересна история - в едно телевизионно предаване, нещо като "Стани богат", участвал човек, който знаел старогръцки и спечелил един милион само защото корените на всички по-сложни думи, с които били свързани въпросите, са от гръцки произход. Понятията в медицината, философията, науката, политиката са гръцки думи. Цяла Европа всъщност мисли по елински. Може би точно това ни прави много еднакви. Ние се разбираме много лесно с всеки, който живее в Европа.
И още едно интервю:

Сащка Журков в разговор с ДИМИТЪР ДИНЕВ

20.02.2007

Господин Динев, читателите на Австрия и Германия се радват на един нов майстор-разказвач, какъвто тук скоро не е имало.

Наричат Ви австрийски писател, романът Ви “Ангелски езици” се определя като литературна сензация в съвременната немска литература, изучава се като произведение, включено в програмата за съвременна немска литература в гимназиите тук.
В тази връзка искам да Ви попитам защо решихте да творите на немски език?

Десетки пъти са ме питали защо и винаги съм отговарял по един и същи начин, затова и сега ми е трудно да измисля нов отговор. Според мен е съвсем естествено и в реда на нещата, човек да пише на езика, на който e обичан или на който му е отказана обич, на който страда. За мен преди това беше българският език, а сега това е немският. Това е езикът, на който живея, на който търся работа, купувам си хляба, обичам. Мисля, че решаващото е любовта. Винаги съм бил любопитен, обичам предизвикателствата, прекрачването на граници. Родната страна и родният град е всъщност географско определение за точката на раждане, но чувствата биват предизвиквани от хора и се пораждат от съжителството, понякога и с такива, които не говорят непременно твоя майчин език. Навсякъде, където срещаме близки хора, възниква възможността да намерим нова родина.

Като чужденец човек се страхува, че не владее добре езика. Кога може да се каже, че един език се владее достатъчно добре?

Човек не може да владее езика, езикът е този, който го владее. Най-важното ми познание чрез този мой образно казано езиков излет е, че човек осъзнава колко малко думи му трябват, за да изрази дадено нещо. Пример за това е Библията, с колко малко думи си служи само, а какво влияние има за европейската история! Хубавото, когато човек пише на чужд език е, че е по-скоромен и остава непрестанно любопитен, понеже езикът не му е подарен.

Откъде идва името Димитрè Динев с ударение на последната сричка?!

Това е мое хрумване. Първото нещо, което човек най-напред започва да чува и да свиква, е неговото име и има нещо смущаващо, когато се наложи промяната му или се изговаря не така, както е привикнал. Затова реших от една страна да улесня хората тук, а от друга да го чувам така, както винаги съм го чувал, в звателната му форма. А защо с ударение ли (смее се)? Думата ударение идва от удар и понеже живота доста ме поочука, реших поне един от тези удари завинаги да нося нагледно върху името си, за да ми напомня, че съдбата всеки момент отново може да стовари тежестта си върху мен.

В романа си разказвате невероятни истории, които звучат преживени, има ли биографичен момент?

Д.Д.: Обикновено, когато ме попитат дали има биографичен момент, го приемам като комплимент. Защото явно историята е била толкова жизнена, сякаш е преживяна. Но мисля, че няма нищо по-скучно от това да пиша автобиография. Моя живот си го знам и за мен би било наказание да пиша за автора. Литературата не е като химията, да се направи една реакция и да се отделят основните части. Ако има нещо от мен в героите, то то е във всички и аз съм всеки един от тях. Наистина някои от случките са изживяни или съм бил техен свидетел, но и голяма част са измислени. Има някои толкова абсурдни реални случки, че съм бил принуден да измисля още по-абсурдни, за да може човек на истинските поне да повярва. Съчетал съм много различни хора в едно, събрал съм познанието за една епоха в тях.

Господин Динев, в романа си Вие говорите чрез различните художествени образи и за отношението към религията, суеверията и митологизирането. Как мислите обаче, дали в настъпилата демокрация след 1989 г. има сблъсък между светското и духовното, доколко религиозен е, според Вас, нашият народ и до колко е атеист?

Нашият атеизъм беше свързан с друга вяра. Символите бяха заменени с исторически градивни личности. Атеизмът беше вяра в материалното, в науката, в един вид безсмъртие. Човек винаги ще има духовната потребност да вярва. Може би нагласата на българина към религията и църквата проф. Петър Мутафчиев е обобщил в статията си “Поп Богомил и св. Иван Рилски. Духът на отрицанието в нашата история”, където отбелязва отрицателния дух, който българинът носи, може би в себе си. Едно нещо още не е утвърдено и вече започва да бъде отричано. Богомилството през IХ-ХIVв. руши напр. държавата отвътре чрез насажданото от него недоверие в институциите, чрез разделението на народа. Реалният социализъм унищожава всичко, което дава възможност за нормално развитие на човешката личност: собствеността, възможността за стопанска и интелектуална инициатива, свободата на пътуване, достъпа до информация и морала. Но и религията. Комунизмът замени християнските ритуали със свои. Вяра пак имаше в материалното, в ръководителите, в светлото бъдеще. Нашата църква никога не е имала тази власт и сила, нито собствена държава, както католическата църква. Нито е била толкова мощна като руската или гръцката, например. И нашият народ винаги е бил критичен към клира. Но днес проблемът за бъдещата роля на религията вече не е само наш проблем, но и проблем на западния католицизъм.

Какво бихте споделили за традиционното свързване на емигрантството
с неудържимата носталгия по родината? Има ли я още?

Да, носталгията винаги ще я има. Тя, според мен, е свързана с две неща: с мястото на детството и с мястото, където би желал да бъдеш погребан, мястото на вечния ти покой. Тъгата по изоставената Родина може да се подсили, ако на новото място си изолиран и самотен, тогава, естествено, влечението ти към онова място, където си имал и приятели и топлина, е силно. Но колкото повече получаваш тук, в чужбина, толкова по-слабо е това чувство. Особено ако намериш големи приятели и любов, и всичко. Тогава става едно раздвоение, но то не е неприятно. Тогава се опитваш да обясниш на хората, че се чувстваш, както в едната държава, така и в другата, като вкъщи, което само по себе си е положително. Защо трябва винаги да се избира между майка и любима. Добре, едната ми е майка, а тази държава, в която сега съм, ми е любима. Човек може да обича и двете еднакво. Не дай Боже да се налага да избира. Но това са вече екстремни случаи. По време на война, би било тежко. И тогава би било по-добре да не участваш на никоя страна.

Споменахте за детството, за което всъщност тъгуваме. Достоевски казва: “Няма нищо по-свидно и по-свято от един добър Спомен, изнесен в ранното детство от бащиния дом. Ако човек натрупа много такива спомени, то той е спасен за цял живот.” Вие как чувствате детството?

Детството е онази част от живота, когато животът ти изглежда вечен. То е тъга по вечността. Ти съжаляваш, защото няма да си вече толкова безсмъртен, колкото тогава.

Какво бихте пожелали на българските студенти в Австрия?

Бих им пожелал да вярват, че човек може да успее, че може да успее и без връзки. Колкото и трудно да им се струва понякога, все пак е възможно. Ако едно време някой ми беше казал, че ще успея, не знам дали щях да му повярвам, но сега вече знам, че е възможно.

Източник: Списание „Българите в Австрия


княз Стефан Богориди
Княз Стефан Богориди - внук на Софроний Врачански, приятел и любимец на двама турски султани, с които си пиел кафето - известен и почитан християнин на висока турска служба. Стефанаки бей б...
Никола Алваджиев  (1900 – 1974)
Никола Алваджиев е роден на 11.09.1900 г. в Пловдив и целият му живот е посветен на родния град. Работи близо две десетилетия в пловдивската община, а от 1944 г. започва ...
Божидар Здравков (30.01.1884 - 25.09.1959 г)
Роден в Пирот през 1884 г. Юрист, обществен деец. Учи право в Софийския университет; дипломира се в Загреб. През 1914 година се установя...
д-р Стоян Чомаков (1819-1893)
Д-р Стоян Чомаков, роден в Копривщица през 1819. Лекар. Виден борец за църковна независимост, обществен и държавен деец. Дописен (1881), по-късно действителен член (1884) на Българското книжов...
Стоян Загорчинов (1889-1969)
ЗАГОРЧИНОВ, Стоян Павлов /З.03.1889. Пловдив - 31.1.1969, София/. Завършва гимназия в София /1908/. Следва история в Соф. ун-т /1908-10/, история на философията и филология в Женева и Нюшател, Шв...
Иван Eв. Гешов (1849 - 1924)
Иван Евстратиев Гешов - стопански и политически деец, публицист; дописен (1881), по-късно действителен член (1884) на Българското книжовно дружество (днес БАН). Той е виден политик, министър, ...
Станислав Доспевски (1823 -1878)
Родното му име е Зафир Зограф - син на Димитър Зограф, племенник на Захари Зограф. Живописец, виден представител на Самоковската художествена школа; ...
Панайот Пипков (1871 - 1942)
21 ноември 1871 – роден в Пловдив Панайот Пипков, композитор и капелмайстор. От ранна възраст учил цигулка и писал стихове. Бил е любител актьор в пловдивска и в софийска трупа, играе и в театър "...
отец Павел Джиджов (1919 - 1952)
Отец Павел Джиджов е роден в Пловдив на 19.07.1919 г. в католическо семейство. През 1926 г. става ученик в началното училище на успенците “Св. Андрей”, Пловдив. От 1931 г. до 1938 г. учи в Пловдивс...
Нонка Матова (род. 1954)
Заслужил майстор на спорта, генерал-майор в системата на МВР, ...